13-ото издание на “София филм фест на брега” ще се проведе от 12 до 20 март в Общинско кино “АБ” /в сградата на ДТ “Адриана Будевска”/.

Програмата включва 20 пълнометражни филма и 12 късометражни от конкурсната програма на Jameson. Билети ще се продават на касата на театъра в центъра на града – по 7, 6 и 5 лв.
Жури с председател проф. Георги Дюлгеров и членове Борислав Чакринов, Йорданка Ананиева, Александра Ингилизова, Маргарита Бързилова, Мария Бенчева и Слави Георгиев, ще връчи първата “Сребриста чайка”. Публиката ще гласува за филм, който да получи втората “Сребриста чайка”.

ПРОГРАМАТА НА 13. МЕЖДУНАРОДЕН СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ НА БРЕГА
12-20/03/2015

12 МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК
19:00 ОТКРИВАНЕ
„Два дни и една нощ” (Белгия-Франция-Италия), реж. Жан-Пиер Дарден, Люк Дарден, 95’

13 МАРТ, ПЕТЪК
16:00 „Солта на земята” (Франция-Бразилия-Италия), реж. Жулиано Рибейро Салгадо, Вим Вендерс, 110′
18:00 „Аферим!” (Румъния-България-Чехия-Франция), реж. Раду Жуде, 108′
20:00 „Левиатан” (Русия), реж, Андрей Звягинцев, 140’

14 МАРТ, СЪБОТА
16:00 „Черен въглен, тънък лед”, (Китай), реж. Дяо Инан, 106’
18:00 „Знаеш ли, бедни ми рибарю…”, (България), реж. Христо Димитров – ХИНДО, 53’
19:00 „Зимен сън”, (Турция-Франция-Германия), реж. Нури Билге Джейлан, 196’

15 МАРТ, НЕДЕЛЯ
16:00 „Феникс”, (Германия), реж. Кристиан Петцолд, 98’
17:45 „Буферна зона”, (България), реж. Георги Дюлгеров, 122′
Гостуват Руси Чанев, Розалия Абгарян, Стефка Янорова
20:00 „Племето”, (Украйна-Холандия), реж. Мирослав Слабошпицки, 130’

16 МАРТ, ПОНЕДЕЛНИК
16:30 Късометражни филми от конкурса „Джеймисън”, 51’
18:00 „Русалке моя, моя Лорелай”, (Украйна), реж. Нана Джорджадзе, 80’
20:00 „Потъването на Созопол”, (България), реж. Костадин Бонев, 100′
Гостуват Деян Донков и Костадин Бонев

17 МАРТ, ВТОРНИК
16:30 Късометражни филми от конкурса „Джеймисън”, 64’
18:00 „Чудесата”, (Италия-Швейцария-Германия), реж. Аличе Рорвахер, 100′
20:00 „Белият бог”, (Унгария-Германия-Швеция), реж. Корнел Мундруцо, 119’

18 МАРТ, СРЯДА
16:30 Късометражни филми от конкурса „Джеймисън”, 56’
18:00 „Царевичен остров”, (Грузия-Германия-Франция-Чехия-Казахстан-Унгария), реж. Георги Овашвили, 100’
20:00 „Водачът”, (САЩ-Франция), реж. Томи Лий Джоунс, 122’

19 МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК
16:30 Късометражни филми от конкурса „Джеймисън”, 59’
18:00 „Травелатор”, (Сърбия), реж. Душан Милич, 99′ Гостуват Душан Милич и Стефан Китанов
20:00 „Раната”, (Германия-Франция-Италия-Русия-Канада-Полша-Турция), реж. Фатих Акин, 138′

20 МАРТ, ПЕТЪК
17:00 „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието”, (Швеция-Германия-Норвегия-Франция), реж. Рой Андершон, 101′
19:00 ЗАКРИВАНЕ
„Урок”, (България-Гърция), реж. Кристина Грозева, Петър Вълчанов, 105′
Гостуват Кристина Грозева, Петър Вълчанов и Маргита Гошева

Ето кои стихосбирки ми бяха предоставени за оценка в съответствие със статута на годишния преглед на книгите на литературни творци от Бургас, издадени през 2014 година, и подредени тук по азбучния ред на малките имена на авторите:

1.ДИНКО ДИНКОВ
ГМУРКАЧЪТ
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
2.ЕЛКА СТОЯНОВА
ANAMNESIS MORBI
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
3.ИВАН КОСТАДИНОВ
СКРИТИ ОТРАЖЕНИЯ
Печат ВИКТОРИЯ ПРИНТ, Бургас
4.ИВАНКА ТОПАЛОВА – ТОПАРЕВА
С ДЪХ НА МОРЕ
Университетско издателство
„ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”, Шумен
5.КАЛИНА ВЕРГИЕВА
ПРЕЗ УХОТО В ИГЛАТА НА ФАРА
Изд. БОЖИЧ, Бургас
6.КЕРАНА АНГЕЛОВА
ЛЕВАНТЕ
ИК „ЗНАЦИ”, Бургас

7.ЛЮБОВ ДИНЧЕВА
33 +
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас

8.МИЛКА СТОЯНОВА

КОРАБ В ДАЛЕЧИНАТА
Изд. „БАЛТИКА 2002”, Бургас
9.НАТАЛИЯ НЕДЯЛКОВА
В ТЕАТЪРА НА СЕНКИТЕ
ИК „ИНФОРМА ПРИНТ”, Бургас

10.НИКОЛАЙ НАНКОВ
ОТ ГЛОГ НА ГЛОГ

Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
11.РАДА КАПРАЛОВА
ЗАВРЪЩАНЕ НА ПЕНЕЛОПА

ИК „ИНФОРМА ПРИНТ”, Бургас
12.РОЗА БОЯНОВА
СТИХОВЕ ОТ РОЗАРИУМА
ИК „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ”, София
13.СВЕТЛА ГУНЧЕВА

КАРТИНА ОТ КАНДИНСКИ
Изд. „ОНГЪЛ”, Варна
14.ТАНЯ САРАНДЕВА
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТРЕТОТО ОКО
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
15.ТАТЯНА ЙОТОВА
ИЗВОР С ОЧИ НА ДЕТЕ
Изд. ФОНДАЦИЯ „БУКВИТЕ”, Айтос

Към сухата статистика искам да добавя, че всички книги са на добро полиграфическо равнище; че една трета са дело на издателство ЛИБРА СКОРП; че седем стихосбирки са публикувани с финансовата подкрепа на Община Бургас, една – на Община Созопол, и една – на Фондация „Буквите”, Айтос.

И тъй, поставих за заглавие известно двустишие от Иван Вазов, посветено на едно от шестте морета, които самият той споменава в своята поезия – Мраморно, Егейско, Тиренско, Йонийско, Неаполско, Черно… Не ми е известно дали неговата муза е трептяла на знаменития бургаски бряг в пространството около паметниците на Пушкин, и Мицкевич. Но въздействието на нашия класик би трябвало да се усеща и на това силово поле. Защото и тук единственият Народен писател съществува не просто като гранитно изваяние, а като неръкотворен монумент, по чиято висота се съизмерват всички литературни поколения след него. Обаче и тук са налага друг обаятелен символ – Христо Фотев, чиято статуя се откроява в същата околна среда. Обясним е поривът към все още недокоснати от времето възпоменания, към все още незатрупана от бъдещи значения поезия. Дарованията по зародиш са поставяни на изпитание при неизбежния избор на следовничество или подражателство. Непосредственият съвременник Христо Фотев излъчва влиянието на непосредствен предтеча и нерядко е предпочитан пред втвърдения във втвърдено време патриархален предшественик Иван Вазов. И никак не е случайно, че почти във всяка стихосбирка лирическият герой се пита какво е поезията. Естествено, лириката не съставя дефиниции, а твори красиви метафорични импровизации. Така че възможният отговор съществува. Ето:
сребърни инкрустации
на стихове
върху пушка
която ме гледа.
Или:
Не винаги от сцената на листа пушката гърми.
С писалка в джоба може да си по-опасен.
Или:
Обезсърчената модерност
борави
с лесно възбудими символи.
И все не знае правописа.
Цитатите се от РОЗА БОЯНОВА, взети от нейната книга „СТИХОВЕ ОТ РОЗАРИУМА”. Малък том избрана лирика, съставен вещо от Иван Брегов, за поредицата „Съвременна българска поезия” на софийското издателство „Захарий Стоянов”. Отдавна Роза Боянова е намерила там своето място, но дали мястото на споменатата книга е в настоящия конкурс, след като реално тя съдържа стихотворения от десетина предишни нейни книги, рецензирани в досегашни прегледи, превеждани на чужди езици и т. н. ? Така или иначе, поезията на Роза Боянова е също мерило за младите й последователи.

«ANAMNESIS MORBI” е стихосбирка, сътворена не от лекар-анатом, а от правист – защитник на закон и морал – ЕЛКА СТОЯНОВА. Ð’ това си качество поетесата се опитва да прави аутопсия на духа, за да установи причината за друга смърт, която може да сполети съвременника – духовната:
Твърде живели и твърде отчаяни.
Тъжни по дефиниция.
Ти – вече ничий, аз – непостоянна,
объркана единица
Все пак, докато има в сценария
сцени със мое участие,
моля те, нека ги изиграем
сякаш е въпрос на щастие.
За нейния лирически герой „И всеки спомен е дъга, и всяка мисъл е разплата”. Разбира се, не държа да сложа знак за равенство между личността на автор и авторския текст, това занятие за мене е приемливо дотолкова, доколкото съзирам същността на казаното от Густав Флобер: „Мадам Бовари – това съм аз!”. Елка Стоянова пише хубави стихотворения, те са първопричината читателят да разлиства и прелиства тази стихосбирка, както аз правя в случая, и да възприема със симпатия показната на моменти предизвикателност:
Нека ме мислят за луда,
нека ми казват блудница,
нека ме сочат с пръст.
Зевс се е влюбил в юница,
Леда – във лебед…
Ударението върху думата „юница” е преместено над първата сричка по понятни съображения, на мене митологичното название на божествената любима ми звучи като неологизъм, обаче проблемът е друг. Елка Стоянова в няколко стихотворения като че ли се осъществява подмяна на уморителния всекидневен живот с извисения паралелен свят на книжовната художественост. Долавя се витална чувственост, но очевидно доминира интелектуалното познание за човека и човечеството. И все пак най-сполучливите й творби са няколко сюжетни стихотворения с ненатрапчиви философски внушения за истинските житейски стойности – „Случайно стихотворение”, „Anamnesis morbi”, «А нея я сравняваха с Волтер”… Ð’ случая те са резултат на един уверен във възможностите си да пресъздава живота талант. И на странно раздвоение, може би защото и на нея й предстои да премине между всякакви паметници на всякакви брегове. Дано интуицията й не я подведе…
И още нещо. Стотици хиляди българки са Стоянови, а на читателите им се иска поетесите сред тях да се отличават и по фамилно име. За целта в книжовността съществуват псевдоними – крилати, изразителни, артистични „лъжливи имена” (в превод от гръцки), които при това във всички случаи не подлежат на присвояване от други автори, тъй като са единствени по рода си.
Поради което в именника на българската литература срещаме Елисавета Багряна – а не Елисавета Белчева, Бленика – а не Пенка Цанева, Ана Каменова – а не Ана Маджарова, Калина Малина – а не Райна Радева, Виринея Вихра – а не Вера Иванова, Яна Язова – а не Люба Ганчева… Нарочно отбелязвам, че в самата бургаска духовна област писаха книги Дядо Благо – а не Стоян Русев, Димитър Полянов – а не Димитър Попов, Минко Неволин – а не Минко Савов, Пейо Яворов, – а не Пейо Крачолов, Николай Фол – а не Николай Георгиев, Петко Росен – а не Петко Чорбаджийски, Борис Априлов – а не Атанас Джавков, Михаил Лъкатник – а не Михаил Арнаудов, Славчо Чернишев – а не Радой Козарев, Никола Странджански – а не Никола Христов… Последният случай е Иван Брегов, в сътворяването на чието литературно означение взех и аз участие. Безброй са примерите от световната литература. Пабло Неруда е литературния псевдоним на чилиеца Рикардо Елисер Нефтали Рейес, Джордж Оруел – на англичанина Ерик Артър, дори Волтер е псевдоним – на французина Франсоа-Мари Аруа. Тук не се застъпвам за надменни или високомерни прозвища, хората държат на имената си дори и да не са от най-красивите, стига да са потомствени, необичайни, безподобни … Ð’ края на краищата не е късно Елка Стоянова да се замисли върху своята неповторимост и чрез приемането на псевдоним за литературно име. Пътят пред нея е дълъг и ще има време – позволете ми да подскажа – да се наложи като ЕЛКА ПРИМОРСКА…

СВЕТЛА ГУНЧЕВА в стихосбирката си «КАРТИНА ОТ КАНДИНСКИ» наистина сякаш е търсила стилистиката на художествения метод «сфумато», т.е. чувствата са омекотени, виденията – замъглени. Поетесата намира форма на своите «неевклидови желания» в неизбродния свят на пластическите изкуства. Това спасява изострената женска чувствителност от непристойната повсеместна представа за женската поезия единствено като за любовна поезия и едва ли съвременните познания за поетесите идват от Сафо. Интересно е до какви превъплъщения може да стигне Светла Гунчева по-нанатък в стремежа си да изгражда стихотворенията си подобно притчи. Тя споделя намеренията си още в началото на книгата :
…аз – платно груднирано във бяло,
в което всеки цвят и форма
са възможни,
ако поискам някого да сътворя изцяло.
Като в стихотворението «Гост», където тя пише, че сърцето,
«някой ден ще политне и кацне ей тук, на тавана,
като мъничък прилеп, увиснал надолу с главата».
Мога да предявя някои изисквания към лингвистичната стилистика на Светла Гунчева. Ð’ нейните стихотворения често съседстват слова от «различни опери». Понякога тъй да се каже заради формалните канони на силаботоническото стихосложение – римата, размера и Ñ‚.н. Но все пак писателският език подлежи на редакция – поне за да отхвърля битовизмите от рода на «разший хастара му и отпусни тегелите» редом с «напълни я до горния й ръб на клепсидата» – такава лингвистична мешавица има в стихотворението за времето и слънчевия часовник.
Все пак Светла Гунчева е написала стихосбирка на интелектуално равнище и не е изчезнала в женската графомания – тази безплодна литературна пустиня на нашето време…
Но бих посочил злополучната, меко казано, иллюстрация на художника, чието име е отбелязано в издателското каре, за цикъла «Неевклидови желания». Той е поставил стилизирана чернобяла фотография, извлечена от живописна творба, която аз познавам още от младите си години – картина на художничката Д. Б. , съпруга на известен поет. Тази подробност обаче не е отбелязана…

Стихосбирката на КАЛИНА ВЕРГИЕВА „ПРЕЗ УХОТО В ИГЛАТА НА ФАРА” е издадена, както пише на титулната страница, в четиридесет и пет екземпляра по случай четиридесет и петата годишнина на поетесата. Няма да коментирам тиража, очевидно зависим от възможностите на приятели, които са помогнали „материално, морално и интелектуално”. Една друга фраза привлече вниманието ми: „Благодаря и на Община Бургас, че ми даде възможност да работя, за да може тази книга да види бял свят”… Още едно доказателство за меценатската дейност на градската управа.
Книгата съдържа предимно хайку и сполучливо внушава, че българската словесност може да се вмести в японската форма, нещо повече, да я прелее в друга езикова версия, в случая – на руски. Преводите са извършени от самата поетеса и тя се изявява като тънък познавач на изкуството на превода. Тристишието:
Депресиите –
вятърни мелници за
Душа-донкихот…
на руски език придобива леко променено измерение:
Депресии. Те –
Ветряные мельницы
Душ-донкихотов .
Тоест, родителния падеж в последния ред, преведен обратно на български, ще означава буквално „Души на Донкихотовци”. Има и една коректорска грешка – думата „депресиите ” е изписана членувана като на български… Преводите на руски език създават в тази стихосбирка на Калина Вергиева доловим втори план. Долавям, че има нещо особено в живота на поетесата, че поезията може би я спасява от всекидневни несгоди, но тази поезия спасява и читателите ”с премълчаването между думите”, както пише в послеслова. Намерих едно стихотворение, което описва бургаския залив в позната на всички перспектива, но не всеки е оглеждал морето от опорната или гледната точка на поетесата:
Водата, млечната вода на залива
и плъзгащата се по нея лодка.
И младото дърво, корона врязало
в платното на морето, недошитото.
Брегът на Атия. Над него –
червена ивица и сиви облаци.
Промушва се летният изгрев
през ухото в иглата на фара
и бродира в оранжево залива
от Атия до нашия прозорец.
Да, съзерцателното възприемане на света е вглъбяване в човешката душа. И всъщност книгата на Калина Вергиева е израз на постоянна далечна посока
„през ухото в иглата на фара”…

Разбираема е страстта към морето в книгата на ДИНКО ДИНКОВ „ГМУРКАЧЪТ”. От човек на равнината той се превъплъщава в „Мъж с харпун”, намерил в нови глъбини ново начало на живота:
И се завива с мидени черупки
Гмуркачът, прероденият отново.
Прераждане чрез морето – това е нравствения възглед на Динко Динков, развит и в останалите творби. Иска ми се да отделя хубавото стихотворение „Наблюдателите”:
Има храм изоставен, ала няма поверия –
Бог е древна химера, разрушена от варвари…
Аз запалих олтарите на прозорците-демони
И във пясъчни кули заживях със поетите.
Дълго плаках над жертви в сакралното слово,
със душа на езичник премълчавах децата си,
но при прилива в морското дъно останал
ще долавям с поличби прелитат ли гларуси.
Усеща се стилистиката на българския символизъм от двадесетте години на миналия век, морето от поезията на знаменитите старозагорци Кирил Христов, Николай Лилиев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов. Днес в литературното съвремие техният земляк Динко Динко е гмуркач из потайните човешки пространства на синята бездна. Спомням си, че в Бургас от моята младост веднъж се появи белогривият Иван Хаджихристов. Имах късмет да поседя с него над залива, да чуя как той изговори класическо свое стихотворение за залеза в равнивната, вгледан в морето:
Завършили един божествен ден,
орачите, сами царе на здрача,
вървят със позлатените клепачи
към залеза, обилно озарен…
Динко Динев е гмуркач в безкрайност, над която прелитат на рояци лекокрили музи. То не бяха шлагери за барби-капитани, то не бяха пленери при лодки и рибарски мрежи, то не бяха всенародните всезнаещи Аполон Димов и Дионисий Божидаров… Но на Гмуркача му е известно, че морето е също така и преизподня:
… и безвъзвратно заличихме себе си
във времето, което ни създаваше.

Прераждането край морето се оказва начален порив към поезия и за ЛЮБОВ ДИНЧЕВА, и тя пришълец от равнина. Не знам до каква степен тя, литературно образована, е възприела за естетически преходници ямболските модернисти от двадесетте години на миналия век. Те оставиха в литературни манифести достатъчно доказателства за крайна напредничавост и аз, подведен може би от подобен генезис на таланта, намирам отгласи в книгата на Любов Динчева от космополитизма на Кирил Кръстев. Стихосбирката й е озаглавена «33 +», метафорите установяват Христовата възраст като живот без граници, а пространствата на духа – като свят без граници. Преносните значня на нейното поетично слово са нахвърляни едно върху друго, поетесата създава привиден хаос, за да заяви своя личен манифест:
Светът е доживотно изкушение
за самотните мореплаватели
от изчезващия вид
колекционери
на върхове и рифове…
…До деветбаловата планина
талант е
все пак да се живее:
Къде е другото море?
Къде да спрат от толкоз суша?

По този повод сега бегло ще припомня една теза, която развих в доклада си за белетристиката на миналогодишния преглед, озаглавен „Озарени от море, одухотворени от планина”. Тогава свързах разсъжденията си с трима автори – Керана Ангелова, Димитър Богов и Иван Бубалов. Техните книги ми дадоха основания да подчертая, че извън морето в бургаския литературен регион има и друг живот – например в Странджа. Днес имам основания да твърдя, че Керана Ангелова и в поезията превръща родната си планина в заряд на своя творчески дух. С такова значение ми се иска отново да спомена името и делото на Димитър Богов – един писател, прозрял че книжовният център има и психологически измерения. Превъзмогнал за кратко злословия и критично състояние на духа, Димитър Богов ни поднесе изкусителния плод на завръщането си – книгата “Нека само още слънцето да свети” – въодушевена приобщеност към народен живот, философска принадлежност към народно време… На такъв фундамент здраво стоеше и книгата на Иван Бубалов „Българе глава вдигнали…” – своеобразна литературно-историческа енциклопедия за Странджа като ареал на Илинденско-Преображенското въстание и територия в акваторията на Черно море…

В сегашната стихосбирка на КЕРАНА АНГЕЛОВА „ЛЕВАНТЕ” основният тон е зададен от почти незабележимия стих „където съм аз е далече” в стихотворението «Краят на зимата». По-нататък доверително, шепнешком, очи в очи с читателя, поетесата разкрива и отстоява своя Леванте. В едноименно стихотворение, избрано и за заглавие на книгата, тя описва мистичния източния вятър по нейната планина и внушава присъствието на обетована земя, дори на божи гроб, и възпява цяла Странджа като пророческия ареал. Художественият код за разкриване на това двойствено състояние на дух и разум е в стихотворението „Фаюмски портрети”. Посмъртните изображения на древни хора от прочутия сахарски оазис
гледат с широки очи нагоре
както аз през открехнатото прозорче.
Сливането със широкия свят при Керана Ангелова е всъщност проникване в психологическите потайности на лирическия герой. Ето в подкрепа една художествена антитеза, цитат от стихотворение, посветено на незабравимата художничка Виолета Масларова:
светът не ме интересува сега
достатъчна ми е улица богориди
огряна от усмивката на худжничката
един приятел да срещна да си кажем две думи
е повече
отколкото да науча всичко за света
без той да ми каже и дума
Нека ми бъде позволено да споделя, че при цялото ми възхщение от поезията на Керана Ангелова аз не виждам с какво нормалната пунктуация би принизила творческото равнище на стихосбиркато. Без пунктуация пишат и автори, които разчитат да смаят читателя с някакво новаторство, тъй като не разполагат с други средства, освен с формалните. Въпросната литературна хватка е прилагана неведнъж, забелязва се и в други бургаски книги. Но след като се появява отвреме-навреме, за да изчезва отвреме-навреме, същият опит губи качествата си на новаторство. Остава самопреценката как ще звучи по-добре една поетична фраза – с или без пунктуация. Всичко това мене ме вълнуява единственно в съпоставката «литература» и «художествена литература». Има разлика между двете, особенно когато творци и творби главоломно навлязоха във виртуалното пространство, откъдето завръщането в класическата книжовността е за някои безсмислено, за някои – невъзможно.

Своеобразно изпитание за рецензента в мое лице представляват две стихосбирки – «В ТЕАТЪРА НА СЕНКИТЕ» от НАТАЛИЯ НЕДЯЛКОВА и «КОРАБ В ДАЛЕЧИНАТА» от МИЛКА СТОЯНОВА.
Наталия Недялкова прави своя поетичен дебют след като си е изградила впечатляваща литературна и журналистическа биография. Превежда от полски и на полски, от руски и на руски. Именно в нейни преводи българска поезия е публикувана нееднократно в международния руски литературен алманах «Муза». «Интелектуална поетика» нарича Иван Бубалов нейната книга и по тази причина някак безропотно и аз възприех предвзетата форма на отделните стихотворения, в които няма строфи, а всяка дума е на отделен ред, очевидно с подчертано самостоятелно значение. «Memento” е стихотворението, което предизвиква асоциацията с латинската мъдрост „Помни за смъртта”. Не е ли това смисъла на театъра на сенките? Оставям на моя приятел Иван Бубалов заключението в тази насока. На представянето на същата книга в Културния център „Морско казино” той каза следното: „Стиховете на Наталия стоят далече от баналното, тривиалното, маниерното писане. Тя показва завидно разчупена пластика, като изкуство, зад което се крие знакът на безсмъртието”…

Моята оценка за стихосбирката на Милка Стоянова неизбежно ще се възприеме в сравнение с написаното въобще за нейната поезия, публикувано в изданието от редица други ценители на изящната словесност – Иван Карадочев, Пламен Антов, Едвин Сугарев, българската поетеса Ирина Войнова и македонския поет Трайче Кацаров. Нямам несъгласия с тях, имам въпроси. Защото ако «концепцията на тази поезия означава да активизираш своя екзистенциален, културен и профессионален опит» (Ив. К.), то какво е тогава поезията от «фрагменти, влизащи в неочаквани констелации помежду си…» (Пл. А.). И защо литературно-критическия анализ гравитира към друга центробежна сила: «Тези стихове медитират върху любимия – и го правят с постоянството на библейската «Песен на песните»…(Ед. С.)
Цитираните са казали всичко хубаво, което може да се каже за поетесата Милка Стоянова, и не съм аз , който ще оспорва необоримите достойнства на нейното литературно дело. Ще напомня обаче, че «Кораб в далечината» е десетата книга на Милка Стоянова и вече би трябвало етапите в развитието й да се открояват не само извън Бургас, но и в самия Бургас…

С опитно перо е написал книгата „ОТ ГЛОГ НА ГЛОГ” НИКОЛАЙ НАНКОВ. Лирически етюди с иронични акценти, добри находки като тристишието
змията само
може да пълзи
с гордо вдигната глава
Книгата обаче е извън жанровите изисквания на конкурса, тъй като по-голямата част, озаглавена „2014” , е проза. Вярно, авторът навсякъде се придържа към условни дневникови записки, но разностилието е налице и в случая е неблагоприятно за крайната класация в конкурса.

РАДКА КАПРАЛОВА се представя със стихосбирката „ЗАВРЪЩАНЕ НА ПЕНЕЛОПА”. Тя има интересни хрумвания:
„Не стана нужда да попитам
коя от двете ни избра.
В очите отговорът вплита
едва загатната тъга
по лятото и чувствобера,
които изживя със мен.
Да помълчим… За теб съм вчера,
а тя е утрешният ден.
Тук озадачава думата „чувствобер”. Този неологизъм не е толкова изразителен, колкото поетесата се надява. И на други места Радка Капралова има проблеми със съвременната лексика. В стихотворението „Стопанката” тя налага старомодна словесност:
Любовта почука
на душата в хана …
Неудачна антитеза на известни метафори в българската поезия. В поезията на Блага Димитрова женската душа е сравнявана с храм, в поезията на Калин Донков отеква „душа камбана”, да не говорим за класиката – „Душата ми е стон, душата ми е зов, душата ми е птица устрелена”.

Ерудиран в книжовно отношение е ИВАН КОСТАДИНОВ, автор на стихосбирката „СКРИТИ ОТРАЖЕНИЯ”. Ваньо Вълчев я представя с проникновен предговор, в който изтъква достойнствата на неговата поезия, отбелязвайки и песенността на доста от поместените творби. Аз споделям душевните терзания на автора по изгубената България, знам за какво говори той. Прави ми впечатление с какви познания за световната есеистична и философска мисъл Иван Костадинов подбира епиграфите за повечето свои творби. Именно в съчетанието на афористични пасажи и автентични свои редове поетът постига най-силните си страници. „Скрито начало” е такова стихотворение, макар да отбелязвам и тук, както при други поети, езикова неравностойност. Един е езикът, на който Ницше изрича „Трайността от дадено усещане ти дава силата на убеденост”, друг, на който поетът продължава:
Да скрие Слънцето- облакът се мъчи.
Отрича, че го е създало.
Черен, грозен пред него той се пъчи
и забравя за скритото начало.
Иван Костадинов е професионален преводач от чужди езици, той ще разбере какво му казвам.

ТАНЯ САРАНДЕВА се представя със стихосбирката „ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТРЕТОТО ОКО”. В началото е поместила обръщение към читателите, ето го цялото:
„Ами така… Написах ги. Стиховете. Не знам каква е стойността им. Но знам,че всеки ще ги разбере и нещичко от тях ще му остане… Не слагайте оценка, моля – тя ще бъде символична, като цена на дребна стока, а в даденостите на Бога всяка стока е прилична”.
Все пак не мога да се въздържа и да не цитирам поне едно от лирическите открития на Таня Сарандева. То е в стихотворението „Созополско море”:
Как тъжно е в очите на морето,
изпълнени от плажа пуст…
При толкова излияния за морето, при толкова бардове и менестрели, най-после нещо ново – „Очите на морето”! Наистина може да го напише само поет, за когото морето е родова и духовна съдба. „Очите на морето” не могат да бъдат видени от софийските пришълци в созополския храм… И слава богу!

Стихосбирката „С дъх на море” от Иванка Тополова – Топарева, на места се разминава с моите представи за поезия, за което не бива да засегне авторката. „Сухопътната” й биография, „сухопътните” й професии – геология и математика я водят към интересни словесни зарисовки на морето, и разбирам колко копнеж, колко страсти има в нейния израз „живо море”.
Живо море – спомени живи;
живо море – сенки отминали;
лица забравени и незабравени;
чувства изстинали и неизстинали;
радости, болки, успехи и грешки…
Криле и надежди – пречупени, смешни…
Не на място ми изглеждат пунктуационният знак „точка и запетая” , поезията може без пунктуация, но този знак не съм го виждал досега в стихотворение.

„ИЗВОР С ОЧИ НА ДЕТЕ” от ТАТЯНА ЙОТОВА е книга за деца и сякаш от деца – изпълнена с доброта, с радост от живота, с обич към родното място. Гатанки, залъгалки, текстове по чужда и своя музика – това е всъщност едно крайно необходимо училищно помагало за първоначални и дори гимназиални класове. Книгата подлежи на допълнения и преиздания. Дано Фондация „Буквите” подкрепи и по-нататък делото, което поетесата, филоложката, певицата, учителката Татяна Йотова е подела в първия по азбучен ред град на България Айтос. Вече първи и по други причини – като при Филип Кутев например.

Уважаеми колеги,
Това е почти всичко, което рецензентът намира за нужно да сподели с автори и читатели.
Готов съм да отговарям и на въпроси.

4 декември 2014 г.
София – Бургас

Филмът, за който Господин Неделчев бе отличен е по сценарий на Мая Неделчева, оператор е Илия Данчев, а музиката е на Борис Карадимчев.

Втори опит за избор на председател ще направи Съюзът на писателите на 7 юни, който остана без водач след смъртта на Николай Петев през октомври 2013 г. На 18 януари сдружението не успя да си избере лидер, тъй като никой от кандидатите не събра гласовете на повече половината участници в избора.

Ð’ момента в Съюза на писателите тече ревизия. Основният проблем са сделките за милиони с имоти, които според подозренията са ощетили сериозно Съюза по времето на Николай Петев. Само от продажбата на сграда на “София прес” в касата на писателите е трябвало да влязат 1,2 млн. лв. Там обаче има едва 50 000 лв., твърдят членове на сдружението. Дали “наследникът” на последния председател ще замете следите от машинациите в СБП, или ще предизвика ревизия, за да започне начисто, се вълнуват в сдружението.

Писателят Никола Инджов разкри пред „Площад Славейков”, че стотина членове на Съюза са написали „кърваво писмо”, в което настояват да им се предоставят потулените документи по сделките на Николай Петев.

- Г-н Инджов, ще има ли полза от ревизията в Съюза на българските писатели? Има ли опасност някой да преживее катарзис  след смъртта на Николай Петев?

- Не бих нарекъл призива за катарзис опасност. Оценявам го като нещо положително, защото нашият съюз трябва да се пречисти. Финансовата ревизия е предназначена не просто да посочи какво е материалното състояние на СБП в момента, а да покаже собствените ни Авгиеви обори, които трябва да изринем. За да започнем на чисто.

- Имате ли си Херкулес, който да изчисти „оборите” на Съюза на писателите?

- Засега имаме само обори…Но Херкулес ще се намери, пък и  летописец. Съюзът е в криза като много други институции, но при нас повече личи кризата на идеалите. В края на краищата за какво преди 100 години е създаден СБП с почетен председател Иван Вазов? Управителният съвет е разединен както в оценката на причините за рухването, така и в замислите за възраждането на организацията. Уставът е отдавна неадекватен на реалностите, променяни са единствено сроковете за мандатност на управленческите длъжности. Парадоксално СБП е регистриран като сдружение с частна полза, очевидно е изместен в друга насока творческия характер на нашето писателско обединение. Наложително е да се преформулират целите на сдружението според заветите на първооснователите.

- Истина ли е, че Николай Петев преди да почине е посочил кой да го наследи на шефския пост?

- Не съм сигурен, че е казал такова нещо. Смятам, че онези, които разпространяват  и други подобни „завети” на Петев, злоупотребяват спрямо него.

- Какви пари подозирате, че са източени по негово време от Съюза на българските  писателите?

- Възникват всякакви съмнения, просто защото няма официална информация, и защото много решения са вземани без знанието на Управителния съвет, както е редно по закон и морал. Има съмнения, че Съюзът на писателите не е получил в пълен размер парите си от продажбата на сградата на „София прес” на бул. „Цариградско шосе”. Ние имахме една трета от тази сграда, другите части са на Съюза на журналистите и на Съюза на художниците.

- Има ли вероятност от ревизията, която тече в Съюза в момента, да не стане ясно отклонени ли са средства от тази продажба?

- Да, има такава възможност, защото липсват или се потулват документи, някои от които не би трябвало да бъдат в СБП, а в „София прес”. Проблемът е, че през последните десет години Николай Петев бе едновременно председател и на „София прес”, и на Съюза на писателите, той бе разпоредител на два бюджета и на спонсорски средства за преводи и издания на другоезична литература.

- Говори се за „кърваво писмо” на група писатели до одиторите, които извършват ревизията в Съюза, какво пише в него?

- Има такова писмо, в което стотина писатели се позовават на правото си за достъп до документацията на Съюза. Адресирано е до управителя на фирма “Ивас Консулт”, която извършва финансовата ревизия, с копия до главния счетоводител и главния секретар на СБП.

Ð’ него искаме документа за възлагане на ремонта на почивната ни база в Хисаря, договора и анексите за ремонта й, както и приемо-предавателния протокол след привършване на възложената работа. Искаме документите и за ремонта на почивната ни база във Варна, за почивната ни база в Созопол, договорите за наеми на всички имоти на СБП в София, Варна, Сандански и др. – в  какво състояние са, на кого и при какви условия са  предоставяни за ползване; отчета за събраните средства чрез лични дарения от отделни писатели, от благотворителния търг и други инициативи след пожара на покрива на сградата на СБП на ул. “6 септември”, както и договора за ремонта заедно с приемо-предавателния протокол и фактури за направените разходи.

Настояваме да ни бъдат съобщени сумите, които са превеждани за Агенция «София Прес» на СБП, и отчет за използването им. Да ни разкрият всички командировки в България и в чужбина на председателя на СБП, както и на членовете на УС. Искаме инвентарен списък на произведения на изкуството – живописни  платна, малки пластики,  папки с графични колекции и др.  от български и чуждестранни автори, собственост на СБП; заглавията на преводни книги от руски език, отпечатани от Издателство “Български писател”, както и договорите с авторите и преводачите; какво е салдото по сметките на СБП – в кои банки, при какви лихви, кой и откога има достъп да тегли и да се разпорежда с авоарите на организацията.

Искаме подробно извлечение за 2013 г. от Корпоративна търговска банка. Да ни съобщят още в какъв размер са месечните трудови възнаграждения на председателя на СБП, на главния секретар, на главния редактор на в. “Словото днес”, на директора на Творческия фонд. С чие решение е създадена длъжността “Главен Мениджър на СБП” и каква е реалната полза за СБП от нея? Според изявления в печата на самия него, той бил донесъл на СБП около  150 00 лв. Тези пари как и къде са заприходени? Настояваме да видим и отчетите на Ревизионната комисия.

Писмото е подписано от членове на СБП, най-авторитетни и най-четени автори на съвременна литература, между които академици, университетски професори, членове на Бюрото на УС на СБП, на УС на СБП, на Контролната  комисия на СБП.

Защо се стигна до това писмо? Ето един пример. Ремонтът на творческата ни база в Хисаря глътна многократно по-висока сума от първоначално обявената. През септември миналата година Николай Петев съобщи, че Съюзът разполага с достатъчно с пари да ремонтира въпросната база. Избраната фирма щяла да го направи за 180 000 лв., УС единодушно подкрепи това намерение. След два месеца, когато на Николай Петев не му стигна живот да довърши  доброто намерение, оперативното ръководство заяви, че трябвали още 200 000 лв. Оказа се, че първоначалните пари били за частичен ремонт – и хайде още 200 000 лв. И тези пари бяха изхарчени, но ремонтът не  бе приключен… А главният секретар, директорът на Творческия фонд и главният счетоводител отказаха неколкократно да покажат договора за ремонта и  приемо-предавателния протокол. Изглежда е приложена добре отработена схема, тъй като фирмата, започнала ремонта в Хисаря, е същата, построила  хотел на мястото на базата ни в Созопол, златно място – непосредствено до плажа в стария град. Днес се оказва, че тази фирма  притежава 2/3 от сградата. Същата фирма построи и новата сграда в задния двор на „София прес” на ул. „Славянска”, като в резултат и там притежава повече от три-четвърти полезна площ. Явно с тази фирма се е работило приоритетно. Защо?

- Казват, че около финансите в СБП е мътно и по времето на предишните председатели, така ли е? Какво загуби Съюзът през годините в материално отношение?

- Изгубихме сградата на ул. „Ангел Кънчев” 5 – пететажна, с ресторант, реституирана по закона „Лучников”.  Първа и май единствена, тъй като въпросният закон бе в действие ограничено време. Както и да е. Разполагахме с лекарски кабинет  и  тавански етаж в сграда на същата улица, вече ги нямаме. Имахме още няколко апартамента и две къщи в София,  днес не се знае кой ги притежава и кой ги ползва, документите са изчезнали или всичко е  уреждано по устна договорка. Загубихме  къща в Смолян, място за строеж в столичния квартал „Симеоново”, предоставен за почивна станция и жилищна кооперация, дори бе изготвен списък на писателите, желаещи да  се заселят там. Закрити бяха списание „Септември” („Летописи”), вестник „Литературен фронт”, детските списания „Пламъче”, „Дружинка”, „Картинна галерия”, които осигуряваха    средства за самоиздръжка на Съюза. Изгубихме най-ценните (финансово и духовно) книжни серии на ИК „Български писател” – „Библиотека за ученика”,  поредицата за българска възрожденска литература и културно-историческа мемоаристика, многотомните издания на класиката, юбилейните издания на съвременни автори. Десетки картини и малки пластики от български  и чуждестранни творци украсяваха съюзните офиси и кабинети, почивните станции… Останал ни е само инвентарния списък.

Впрочем, синът на Петев твърди в едно интервю, че баща му бил колекционер на картини, цитирам: „Ако някой си мисли, без значение кой, че може ето така просто да гризе и плюе името на баща ми, то имам новина за него – няма да стане, пичове! Баща ми бе един невероятен човек, който спаси задниците на всичките тези смешници в СБП и „София прес”, спаси и самия Съюз, който преди него беше просто една зле поддържана гробница”… Оставям тези думи без коментар.

За жалост, и държавата вече не помага на Съюза на писателите…

- Държавата не ви помага, може би защото сте частно сдружение?

- Не само затова. Има писателски кръгове, които получават субсидии – „Отворено общество” например много щедро подпомага кръговете около Георги Господинов, който е в настоятелството на фондацията. Той заслужава, разбира се, защото е талантлив писател. Но знаете ли по какъв начин СБП помага на доста писатели извън него? С това, че нас ни считат за комунистическо обединение и антикомунизмът се обединява срещу „червените боклуци”… Ð’ литературата критериите са други, но тук не става дума за стойностно творчество, а за „бърза литература”, това е пуснат в обръщение термин за пълноводен поток, главно в интернет, аз бих я нарекъл „прибързана литература”…

 

- Каква е ролята на политиката във вашето сдружение, вярно ли е, че членовете на БСП решават какво и как в Съюза на писателите?

- Не би трябвало, но е истина. Преди гласуването за нов председател на СБП някои усърдни активисти внушаваха, че  социалистическата партия стои зад единия кандидат – Боян Ангелов, който е секретар на партийната организация и е създал  впечатление, че той е верният  техен  човек. Това дори да е така, товари с негативни последствия  самата социалистическа партия, защото не всички нейни членове в писателския съюз споделят това. Аз съм един от тях.

- Кой ще спечели „играта на тронове” в СБП, според вас?

- Който и да бъде избран за председател на Съюза, той ще го управлява за около една година – до края на формалния вече мандат на Николай Петев. След това ще има гласуване за председател с нов четиригодишен мандат. Не е ли по-добре да бъде назначен временен шеф на Съюза до следващите избори? Някой Авгий или Херкулес, например Георги Константинов? Поне ще има по-малко караници и „игра на тронове” в СБП.

- Писатели като Георги Господинов и Милен Русков не се натискат да стават членове на СБП, защо?

 

- И в СБП има достатъчно добри автори и няма значение кой е в едно сдружение и кой в друго, защото българската литература е целокупна.  Тя не се изчерпва нито със Съюза на българските писатели, нито със Сдружението на българските писатели,  нито със Съюза на независимите писатели, нито с различните писателски общества, кръгове и т. н.

 

- Милен Русков написа голям роман – „Възвишение”, без да е част от лобита, съюзи, приятелски кръгове. Защо са твърде малко възвишенията в съвременната българска литература, г-н Инджов?

- Не са малко възвишенията, просто не са толкова рекламирани, причините са много и различни. Но тук му е мястото да кажа нещо, което съм казвал неведнъж – в  днешна България единственото свободно слово е писателското! Можеш да пишеш, без да  поддакваш   на  идеологически,  политически, предизборни, агитационни внушения и т. Нас от СБП не ни показват по телевизиите, защото не влизаме в „новинарски концепции”. В Би Ти Ви и Нова телевизия не ме канят, защото съм социалист и съм с леви убеждения, а и имам независима гражданска позиция. Няма творчески причини, моите книги се четат..

http://ploshtadslaveikov.blogspot.com/

Писателят Габриел Гарсия Маркес почина в дома си в Мексико сити на 87 години, съобщиха световните агенции.
Габриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 г. в Аракатака, Колумбия, и в ранното си детство е отгледан от своите дядо и баба. Започва кариерата си като репортер, а първото му голямо произведение “Разказ за едно корабокрушение” излиза през 1955 г. в подлистници.

Днес светът го познава най-вече със „Сто години самота“ (1967), “Есента на патриарха“ (1975) и „Любов по време на холера“ (1985), но творчеството му се простира от журналистиката до фантастичните романи, обединени от явлението, известно като магически реализъм. Той е отличен с Нобелова награда за литература през 1982 г. Само „Сто години самота“ е продадена в 50 милиона копия на 25 езика. АП го титулова „най-известният испаноезичен писател през последните три века“ (след Сервантес).

Сръбският режисьор Горан Маркович пристига в Бургас на 13 март за официалното откриване на София филм фест „На брега”. През тази година фестивалът ще бъде обърнат към сръбското кино, молба за което отправили от Сръбския кинематографичен център в Белград, съобщиха организаторите на пресконференция.

Фестивалът ще бъде открит с „Фалшификаторът”, най-новия филм на Маркович, който лично ще презентира творбата си. „Това е първото голямо събитие от културната програма на Бургас за тази година, което посрещаме с огромно вълнение за дванадесети пореден път. Фестивалът става възможен благодарение на усилията на много хора. Нашият ангажимент към това събитие ще продължи и занапред”, заяви заместник-кметът по култура в община Бургас Йорданка Ананиева.

„Кутия за храна” на Ритеш Батра не е поредният мелодраматичен индийски филм. Той е галантен бунт срещу обезличаването ни в света на технологиите. Мъж и жена в многомилионния Мумбай се превръщат в най-сантименталните бунтари срещу технологиите на 21-век. Разнасянето на храна по поръчка е едно от чудесата на Мумбай. Разносвачите са неграмотни и използват сложна система от цветове и символи, за да се ориентират в градския лабиринт. Учени от „Харвард” са анализирали тази система и са заключили, че само една от 4 милиона кутии бива доставена на грешен адрес. „Кутия за храна” е историята на една такава кутия, която спокойно може да се нарече кутия на Пандора, съдържаща поредната цветна феерия – история, в която залогът не са само парите и любовта, а смисълът на един живот.

Полският филм „Ида” на Павел Павликовски, който получи в един и същи ден „Гран При” във Варшава 2013 и наградата за най-добър филм на Лондонския кинофестивал, ще очарова публиката в Бургас. Кинотворбата разказва историята на Ана през 60-те години на миналия век в Полша. Останала от малка сираче, тя е послушница, отгледана от монахините в манастира. Преди да даде обет, Ана отива да се види с Ванда – единствената й жива роднина. От нея тя разбира, че е еврейка и двете жени се отправят на дълго пътешествие, за да открият истината за трагичната си семейна история.

Най-новият филм на белгийския режисьор Феликс ван Хрунинген „Краят на омагьосания кръг” дебютира на фестивала в родния му град Гент и се превръща в световен хит с над 10 награди от престижни международни филмови фестивали – в Берлин, Трайбека, Копенхаген. „Краят на омагьосаният кръг” е мелодрама, изпълнена с много музика, страст и пастелни образи, постигнати с брилянтно пестелива актьорска игра. Не е случаен факт, че именно този филм спечели награда за женска роля на ЕФА – „Европейските Оскари”, както и наградата LUX на Европейския парламент за 2013 година и е сред номинациите за чуждоезичен „Оскар“.

„Лоша прическа” на Мариана Рондон, копродукция на Венецуела, Перу, Аржентина и Германия, разказва за борбата на една самотна майка с безработицата и всички житейски несправедливости. Оставена на произвола с малко бебе и с 9-годишния Джуниър, Марта е принудена да се справя и с неосъзнатата идентичност на сина си. „Лоша прическа” е носител на „Златна раковина” и награда (special mention) от фестивала в Сан Себастиан 2013, наградите за режисура и сценарий, както и номинация за най-добър филм от фестивала в Мар Дел Плата 2013, за най-добра актриса (на Саманта Кастийо) от Монреал 2013, на „Бронзов Александър” и приза на ФИПРЕССИ от фестивала в Солун 2013. Създадена без нотка на сантименталност, историята в „Лоша прическа” впечатлява зрителите с честност и изключителна актьорска игра, а получените награди са още един аргумент в полза на твърдението, че този филм не бива на да се пропуска.

Най-новата творба на италианският киномайстор Паоло Сорентино носи поетичното име „Великата красота” / The Great Beauty” и вече притежава Златен глобус за най-добър чуждоезичен филм. Възможно е съвсем скоро да се сдобие и със съответното Оскарово отличие, а през декември 2013 беше избран и за най-добър филм на Европейските филмови награди, където получи и признание за режисьорската работа на Сорентино, и за актьорското превъплъщение на Тони Сервило. Джеп Гамбардела е изискан италианец отвъд средната възраст, живее в Рим, автор е на един роман-бестселър, издаден преди доста години, води удобен живот, списва колонка за култура и харесва бляскави партита. Такова е и празненството по случай 65-ия му рожден ден, а след това той потегля из улиците на вечния, невъобразимо красив град, за да се срещне с различни персонажи, да си спомни моменти от живота, да си даде сметка истинско ли е всичко около него… С десетки награди и номинации от множество международни кинофоруми, между които и номинация за Златна палма от Кан 2013, филмът на Сорентино ще има възможност да се срещне и с българската публика – единствено в рамките на София Филм Фест в Бургас през март.

Работата на Брайън Пърсивал по един от най-успешните британски тв-поредици „Имението Даунтън” получи признание още през 2011 година с наградата „Еми” на Американската академия за телевизионно изкуство.

„Крадецът на книги” е вторият пълнометражен филм на режисьора, познат най-вече с работата си по телевизионни проекти. Едноименната книга на родения през 1975 година австралийски писател Маркъс Зюсак, по която е направен филма, за кратко време се превръща в бестселър и е преведена на над 30 езика. Разказът се води от името на Смъртта, по време на Втората световна война, когато малката 9-годишна Лизел Мемингер прегръща магията на писаното слово, за да спаси себе си и приемното семейство, приютило я като тяхна собствена дъщеря. Актьорското изпълнението на младата Софи Нелис е впечатляващо, както и на невероятното актьорско майсторство на Емили Уотсън и Джефри Ръш.

Румънският филм „Позиция на дете” на режисьора Калин Петер Нетцер („Мария” 2003 и „Медал за храброст” 2009) триумфира с най-голямото отличие „Златна мечка“ на 63-ия кинофестивал в Берлин. Филмът е психологическа семейна драма, пресъздаваща дълбокия конфликт между майка и син. Майчината любов на Корнелия е почти маниакална, докато синът й Барбу по всякакви начини се опитва да скъса задушаващата го връзка с нея, което води до жестоки скандали и обиди. Главната роля във филма изпълнява румънската актриса с дългогодишна кариера в киното Луминита Георгиу.
Изключително силният сценарий е написан от самия режисьор с помощта на един от най-известните румънски сценаристи през последните 10 години Разван Радулеску („Смъртта на господин Лазареску” 2005, „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” 2007, „Подслон” 2010, режисьор Драгомир Шолев). „Позиция на дете” впечатлява със своята почти документална естетика, реалистично изграждане на образите и дълбок психологизъм.

Първата руска супрепродукция, която се заема в новото хилядолетие да пресъздаде един от най-значимите моменти от Втората световна война – епохалната битка за Сталинград, е включена и в програмата на бургаския филмов маратон. Още в първия си уикенд, показван на 1449 екрана в цяла Русия, „Сталинград” на Фьодор Бондарчук събира приход от над 524 милиона рубли, което всъщност са малко над 14 милиона долара, а бюджетът на филма възлиза на 30 милиона долара. До момента филмът е възвърнал два пъти вложените в него средства. Сюжетът се фокусира върху известните факти – отбраната на града, продължителната му обсада и обрата във войната, който настъпва след като руските войници успяват да отблъснат немските окупатори. Сценарият на Иля Тилкин и Сергей Снежкин е вдъхновен от различни части на романа-епос „Живот и съдба” на забранения преди време съветски автор Василий Гросман. „Сталинград” е и първият руски филм, заснет изцяло във формат 3D и IMAX 3D. Той беше и руското предложение за чуждоезичен Оскар.

В програмата на фестивала са включени и няколко български заглавия. И тази година е подбрана богата палитра от късометражни филми.

Слово, произнесено на 12 февруари 2014 в камерната зала на НТ «Иван Вазов»
при представянето на стихсбирката на Венцеслав Кисьов «Усмивката на Бога»

Връчването на отличията започна с два почетни плакета: първият за представителя на Вселенския патриарх Вартоломей – епископът на Амория и игумен на манастира Св.Влатадон Победоносец – Никифор и вторият – за кмета на община Несебър – Николай Димитров, връчен му от областния управител на Солун – Апостолос Зизикоста. Председателят на културното дружество Лефтерис Маргаритис аргументира номинацията на ръководството, че отличието за несебърския кмет е във връзка с изключителния му принос за развитие и обогатяване на връзките и сътрудничеството между жителите на Несебър и потомците на бежанците от 1925 г., заселили се в Неа Месeмврия. Сред отличените бе и Евтелпа Теоклиева-Стойчева – доктор на исторически те науки от община Несебър.

В словото при награждаването си, кметът Димитров използва възможността да представи Несебър като туристическа дестинация и акцентира на грижата, която ръководството на община Несебър полага за реставрирането и съхраняването на културно-историческите паметници, обект на поклонически туризъм по проекта „Вяра в Несебър”. Той изрази и ангажираността за развитие и обогатяване на дружеските връзки с общността на Неа Месемврия.

При посещението си в Гърция, несебърският кмет бе приет от началника на кабинета на министъра на Македония и Тракия Йоаннис Подиотис. По време на срещата кметът запозна гръцката страна с условията за осъществяване на поклоническия туризъм – един от приоритетите, развиван от община Несебър, като по време на разговора бяха обсъдени и други възможности за бъдещо партньорство.

Поклоническият туризъм, като приоритет от развитието на културното сътрудничество, бе тема на срещата, инициирана от Маргаритис, и с кмета на община Халкедон, включваща демовата единица Неа Месемврия. На срещата с кмета Йоанис Бикос присъства и председателя на тамошния Общински съвет Таксимархис Константинос. В присъствието и на други общински съветници и заместници на кмета Бикос бяха обсъдени възможности за сътрудничество и в други сфери между двете общини. Несебърският кмет отправи покана за гостуване към своя гръцки колега, при чиято визита ще бъде обсъден и окончателно подписан договор за сътрудничество между двете страни.

В Неа Месемврия, където бежанците са изградили умалено копие на Вятърната мелница от несебърския провлак, кметът Димитров посети двете действащи църкви „Св.Атанасий Велики”, построена през 1858 г. и „Св.Успение Богородично”, чиито строеж започва с дарения на бежанците от Несебър през 1929 г.

В сградата на културното дружество той се срещна и с представители на местната общественост, след което дари на Лефтерис Маргаритис картина от доайена на несебърските художници Радослав Ралев, изобразяваща пристанищната част на Несебър